Беше ден като всеки друг. Мрачната есен се бе надвесила като сянка над града. Всичко бе притихнало, а дъждовните капки падаха меланхолично. Както всяка вечер, Еди се беше свил под найлоновата палатка, която сам си беше направил, и се опитваше да заспи въпреки студа. Той беше бездомник откакто се помнеше, но някак винаги беше усмихнат и лъчезарен. Всички хора го поздравяваха и уважаваха без значение, че беше дрипав и мръсен.  След като не успя да заспи, Еди реши да се разходи из зловещите улички, както често правеше. Докато вървеше той чу мъжки гласове, които се караха. Знаеше, че не трябва да  отива, но любопитството го изгаряше като нажежена стомана.

Бездомникът плахо се приближи до пресечката, от която се чуваха гласовете, и се скри зад кофа за боклук. От местоположението, което бе заел, той можеше ясно да види какво се случва. Двама едри мъже, облечени в черно, спореха на висок тон. Погледите им бяха хладнокръвни, но се усещаше силното напрежение между тях. Еди забеляза, че и двамата имаха пистолети в коланите си. В този момент първичният му импулс бе да побегне, но изпепеляващото любопитство сякаш го бе приковало към земята. Неспособен да устои на изкушението да чуе какво си говорят, той реши да се приближи още. С плахи безшумни стъпки той се скъси дистанцията и застана между няколко кашона.

Надяваше се, че липсата на светлина ще му позволи да се слее с мрака и да остане незабелязан. След като се приближи, той вече можеше да чуе откъси от разговора им. Долови думи като “пратка” “предател” “полиция”, което го накара да се притесни още повече, но въпреки това остана. Изведнъж единият мъж извади пистолета си с вик и го насочи към другия. Еди се стресна и бутна един от кашоните, зад които стоеше. Мъжът с пистолета го чу и инстинктивно се обърна, насочвайки оръжието към бездомника. За момент сякаш времето спря. Адреналинът в кръвта на Еди драстично се покачи, а в мозъка  му рязко навлезе кръв и той започна да чува туптенето на сърцето в ушите си. Тялото му започна да трепери, дланите му се изпотиха, а вената на челото му изкочи, сякаш да се пръсне. В този безкраен момент той си спомни думите на покойната си майка: “Едуард, Едуард някой ден безграничното ти любопитство ще те погуби!”. Помисли си, че след няколко секунди ще може да й каже, че е била права лично, но  тогава се чу нечий глас, който извика “СТОП!”. Десетина прожектора светнаха в синхрон, а Еди, все още в шок, припадна.Събуди се в меко легло с нови дрехи, миришеше добре, необичайно за него. Опита се да си спомни какво го е довело тук. След няколко минути разсъждения, той засрамен осъзна, че не е имало никакъв риск за живота му, а просто е попаднал на снимачна площадка.