Тя седеше на седалката в самолета, пиеше си кафето и гледаше облаците през малкото прозорче. Около нея бе пълна лудница – целият самолет беше пълен с нервни семейства с крещящи деца, които пътуват вече 8 часа, вероятно за да посетят семействата си за Коледа. Но на нея не й пукаше. Тя просто си седеше и се опитваше да се отпусне. Но не можеше. Ръцете й трепереха, умът й блокираше и тя изпитваше онова гадно чувство в корема, което човек има всеки път, когато го е страх. А нея я беше страх. Не беше сигурна от какво точно, но знаеше,че я страх.

Не се беше прибирала у дома от 20 години, откакто от списанието National Geographic я наеха. Тогава тя бе само на 18 години. Вероятно би било по-добре да беше останала още малко, да отиде в университет и да остане приятелите и със семейството си. Но тогава нищо не я задържаше в Испания. Тя имаше нужда да открие себе си, а знаеше, че за тази цел трябваше да замине.

Когато беше на 17 години майка й почина. Годината след това беше най-трудната година в живота й. Вече никой от семейството й не беше същият. Всички започнаха да се карат постоянно. Тя изпадна в депресия. Започна да се отдалечава от приятелите си. Единствените неща, които й бяха останали, бяха фотографията и музиката. И с двете се занимаваше от малка. Тези две неща бяха нейното спасение. Когато свиреше на пианото, тя се потапяше в песента и се оставяше да се пренесе в един друг свят. Това винаги и е било един вид почивка и изход от реалността. С времето, поради работата и в списанието, тя спря да свири и вече и остана само фотографията. Тя никога не си беше представяла, че това ще й стане професия. Тя винаги снимаше за удоволствие с цел да превърне нещо лошо в нещо хубаво, като например лошото време в хубава снимка. Разбира се, когато разбра, че е спечелила конкурса на National Geographic и че й предлагат работа, тя изобщо не се замисли. За един ден събра багажа си и тръгна. Не беше казала на никого – нито на семейството си, нито на приятелите си. Тогава си мислеше, че това е правилното решение.

Дълго време беше щастлива. Беше оставила миналото зад себе си и беше започнала един абсолютно нов живот, пълен с пътешествия и изживявания. Винаги обаче усещаше една голяма празнина в себе си. Семейството и приятелите й се опитваха да се свържат с нея и да я накарат да се върне поне за малко у дома, но тя игнорираше всичките им писма и обаждания. Искаше да живее различен живот и да се опита напълно да загърби стария. Но сега съжаляваше за това.

Тя вече беше на летището в родния си град. Чуваше как всички около нея говорят на испански и за първи път от 20 години се почувства вкъщи. Качи се на стария автобус и потегли към центъра на града, където се намираше къщата им. Гледаше през процореца и виждаше спомените от своето детство. Виждаше градския площад, на който се събираха всяка вечер с приятели. После пекарната, откъдето с майка й всяка сутрин купуваха хляб. Виждаше училището, в което беше прекарала 12 години от живота си. После видя къщата, където беше отраснала.

Автобусът спря, тя бавно слезе по стъпалата и застана пред къщата. Остави куфарите си на земята и се огледа. Никой не беше променил къщите и верандите. Те бяха целите в лампички и коледни украси. Уличните лампи също така си светеха през деня, както когато беше малка. Цялата улица беше затрупана от сняг, виждаха се стъпки на хора, ходили напред-назад. Всичко изглеждаше същото, но в същото време и напълно различно. Нямаше деца, които да правят снежни ангели в снега и да се спускат с шейни по улицата. Нямаше хора на верандите, които да пеят коледни песни и да си раздават подаръци.

Тя се обърна към родната си къща. И тя беше същата на външен вид не се беше променила, но атмосферата беше изчезнала. Дори нямаше коледна украса и нито една лампа не светеше. Тя се зачуди дали изобщо има някой там. Усети как очите и се пълнят със сълзи, но тя ги преглътна, пое дъх, взе куфарите и тръгна треперейки към вратата.

Бавно и предпазливо звънна на звънеца, но той не работеше. Тогава почука веднъж. После почука втори път. Трети път. Никой не отвори. Тревогата в нея започна да се надига. Къде беше баща й? Къде бяха малките й братя й сестри? Тогава тя отвори вратата и влезе. Седя на прага една минута и не можеше да повярва. Къщата беше празна. Мебелите ги нямаше. Всички снимки по стените ги нямаше. Тапетите бяха излющени и изпокъсани. Лампите бяха изгорели и камината не беше палена от години. Личеше си, че никой не е бил тук от много време. Домът й се беше превърнал в една голяма развалина.

Тя усети как тъгата я пронизва като меч и куфарите я притеглиха към земята и тя падна и заплака. Не биваше да ги изоставя така. Не биваше да игнорира всичките им писма и обаждания. Трябваше да се прибере поне веднъж през тези двайсет години. Чувстваше самотата, както никога досега. Знаеше, че ги е загубила завинаги. Знаеше, че няма връщане назад. Имаше шанс да си ги върне, но тя го беше пропиляла. Сега най-вероятно никога нямаше да ги види повече. Тя стана и започна да обикаля къщата. Всички стаи – нейната стая, стаите на братята и сестрите й, спалнята на майка и на баща и – всичко беше изчезнало. Всички спомени от тази къща бяха изтрити. Тогава отиде в хола и видя единственото останало нещо в цялата къща.

Пианото.

То си беше същото, по него дори нямаше прах. Беше много интересна картина. Всичко друго в къщата беше изпорутено, но единствено това пиано бе оставено и то сякаш сияеше. Сякаш то беше сърцето на къщата, в което се съдържат всички емоции и спомени, които никога няма да могат да бъдат разрушени. Тя бавно се приближи към пианото, седна на столчето, оглеждайки всеки едни клавиш…
И започна да свири.