Катедралата е наистина величествена!

Това казват всички, когато отидат в Кьолн. Поглеждам отново снимката на екрана на компютъра. Наистина интересна е, но величественото не е в нея, а в хората, които са се събрали да й се удивляват. Щеше ми се да бях хванал това вълнение, което хората изпитват около катедралата. А като че ли не съществуват много други масивни и вдъхващи страхопочитание катедрали. Като тази в Милано или Санта Мария дел Фиоре във Флоренция, да не споменавам множеството във Ватиканът.
Поглеждам отново снимката, а после следващата. Втората е по-добра – малко дете, чието лице е застинало във възхищение на фона на катедралата. Виждат се и родителите му, които от своя страна се радват на него. Това си струва да се види, когато пътуваш – хората, не отдавна построени паметници. Въпреки че и това би…

– Извинете, може ли да мина? Моето място е А35.

Вдигам поглед и си припомням къде съм. А да, полетът от Кьолн към Токио. Драстична смяна на културите, но какво да се прави? Работата си е работа, не зависимо колко ти харесва. Жената, която стои пред мен, не е възрастна, дори напротив. Изглежда на около тридесет с червена коса вързана на кок и сериозно луничаво лице. Странна комбинация, но когато погледнеш облеклото тази изненада остава на заден план. Кой пътува в костюм във втора класа? Кожената чанта на Dolce & Gabbana въобще не се вързва с червената коса и тъмно синия костюм. Въпреки това има своето очаровнаие. На бял фон със средно осветление ще стане чудесна снимка. Бих я кръстил „странности в самолета“.

– Естествено. Съжалявам, че не станах в началото.

Жената каза, че няма проблем. Настани се като извади от чантата тетрадка с кожена подвързия, химикалка Caran d’Ache, свали сакото и сложи чантат прилежно на земята, а сакото на закачалката. След което, започна да пише и драска нещо сретоточено, като от време на време вдига глава. Оглежда се все едно да се ориентира и се връща към тетрадката. Интересно. Може би ще питам по-късно с какво се занимава. Поглеждам обратно към MacBook-а и се сретоточавам върху следващата снимка. Тази е добра. Малка уличка пълна с ресторанти и забавляващи се хора. Виждат се и няколко влюбени двойки, които имат очи само един за друг. Може би с малко по-голям контраст в цветовете ще стане по-добре. Отделям снимката за по-късно, за да погледна какво може да се направи за нея. Следващите няколко не са лоши, но са повече на забележителности отколкото на хора. Забележителностите ще си останат, но хората и техните емоции няма. Това е силата на фотографията – да хваща мимолетната красота на отделните индивиди.

– Последната снимка е много добра. Защо я подминахте?- обажда се до мен жената.

– Хубава е, но пуста и без живот.

– Без живот? Самият мост съдържа живот в себе си, историята, която носи. Смятате, че не заслужава тази история да бъде показана? Това би било много високомерно от Ваша страна.

Значи е от хората, които бързо намират позиция да защитават. Понякога е уморително да се говори с тях. Имат си мнение за нещо и сложно се променя. По света има всякакви хора, но тези се срещат навсякъде.

– Със сигурност мостът си има история, но си стои там вече от векове. Не е ли по-интересно да се видят хората, които след две минути няма да са там?

– Хората са еднакви, а ако не еднакви, то до такава степен сходни, че почти не се отличават. А мостът има уникална история, а да не казвам, че той служи на жителите на целия град. Така че, има по-голям смисъл да се наблегне на него.

– Мога ли да попитам с какво се занимавате? – с такова крайно мнение, няма как да се спори. Но да не са зачудиш що за човек стои зад него, също не е опция. Мой близък приятел от Русия има сходния навик да изпада в крайности. В един момент отказва да снима пейзаж, в който има следи от живи същества, а в следващия момент – само живи същества, с едноцветен фон. Все още се усмихвам на спомена за пътуването ни до Ню Йорк. Беше толкова ядосан, при присъствието на двата типа снимки – само пейзажи и само живи същества – в една и съща експозиция. Зарече се никога повече да не ходи в този град и беше крив до края на деня.

Забавно е колко много разбираш за околните, когато са далеч от тяхната комфортна зона. А да пътуваш е точно това. Виждаш нови места, научаваш нови истории, сблъскваш се с различни култури…запознаваш се с нови хора. Преди не знаех за приятеля си, че първата му ескпозоция е била негативно посрещната от критиката. Съдържала твърде разнообразни произведеня. За себе си не знеах преди това пътуване, че ми харесва да прекарвам време в библиотеки. Човек би казал, че на двадесет и девет е трябвало да знам такива неща. Дори сега в Кьолн, на тридесет и две, разбрах колко ме радват отворените гари в центъра на града. Виждал съм това и друг път, но не го бях осъзнал.

– Моден дизайнер съм. – не съм особено изненадан от отговора й. Не го очаквах, но мога лесно да си го представя.- Работя на свободна практика, тъй като не обичам да се съобразявам с другите. По-лесно е и не ми казват какво да правя, защото рядко някой знае какво той самият да прави, камо ли на мен да ми казва. Всичко е много по-лесно, когато работиш сам, а да не говорим колко лош вкус имат по-голямата част от хората, включително и множество дизайнери.

– Колко строго. И защо отивате към Токио? Да не би да имате конференция или сесия? До кокото знам в момента не е модният сезон в Токио, а в Ню Йорк.

Жената ме погледжда пренебрежително. Явно моят вкус като поначало не е покрива нейните изисквания, а пък въпросите ми още по-малко. Как ли изглеждам в нейните очи? Мъж в ранните си тридесет с обръсната от едната страна глава, а от другата с дълга коса. С избелели размъкнати сини джинси и стара риза на синьо каре едва ли изглеждам много представително. Да не говорим за износените кецове и черното кожено яко, което със сигурност вече не е на мода. И й говоря за мода. Би трябвало да е потресена.

– Имам сесия, но по-важно за мен е да видя самия град. Чувала съм за Токио, че е най-оживленият град, а пък искам и да видя нещо различно за вдъхновение. Кьолн беше интересно, дойдоха ми няколко идеи, но нищо което да искам да представя. Бях и в Берлин – твърде комерсиален град за моя вкус, а и не си пазят културата и паметниците. Виена най-много ме впечали с двореца си и всичките музеи. Може би следващата ми колекция ще бъде базирана на впечатленията, които събрах от там.

– Доста места ли сте посетили? Обичате принципно да пътувате или просто така Ви се наложи?

– А Вие пък защо правите такова пътуване? Защо от Кьолн към Токио?

Изненадан съм. Не очаквах да пита за моето мнението. Явно умее да контролира емоциите си по-добре от колкото си мислех. Или пък загуби интерес към снимките. Надявам се да отговори на въпроса ми по-късно. Винаги е интересно да се знае защо хората пътуват.

– Наистина е рязка смяна, която принципно не бих направил. По отделно двата града са интересни, но един след друг идва леко шокиращо. Но работата си работа, въпреки че се радвам да видя Токио отново.- виждам любопитството на нейното лице. Чуди се какво ли работя, за това добавям. – Фотограф съм и имам планирана сесия. Смятах да ида по-рано в Кьолн, но реших да посетя Рим преди това. Наистина оживлен град с много култури и различни хора. Всеки трябва да посети Рим поне веднъж.

– Фотограф? В такъв случай трябва да знаете, че снимката с моста е по-стойностна. Композицията е по-добра, както и контрастът.

– Всеки има свой собствен стил. Съмнявам се, че Вашите дрехи носят същото послание като чуждите. Има хора, които снимат пейзажи, други – забележителности. Аз обичам да снимам хора. За мен те са по-интересни. Да хванеш емоциите и вълненията им в един миг е истинско майсторство.

– И аз се занимавам с хора, нали трябва да се съобразявам с техните нужди, за да купят дрехите ми. Няма как да хванеш емоциите на живите същества на един лист или снимка, както пожелаете. Затова снимките с пейзажи и паметници са по-добри, те не се опитват да са нещо повече от това, което са. Да не говорим, че те са историята на хиляди хора. Например, много са умрели по време на строенето на пирамидите, а по богатството, което е изисквало строенето им, разбираме за животите на хората в цялата империя. Колективното човечество е по-важно от единия индивид.

– За това ли пътувате, за да видите велики постижения на човечеството? Това бихте могли да видите и от телефона си. Не пътувате ли, за да усетите атмосферата на мястото? Атмосферата е създадена от хората, от индивидите.

Тя изглежда замислена. Може би успях да променя мнението й леко. А може би мисли за аргументи.

– Има шанс да сте прави, но в крайна сметка тези хора са там, за да видят същия този паметник. Така че, в крайна сметка всичко се върти около забележителностите. Колкото до въпроса Ви дали съм посетила много места, да така е. Била съм във всички континенти и съм обиколила голяма част от Европа, а Азия също не ми е непозната.

– Това са доста места за моден дизайнер.

Пак ме погледна пренебрежително. Започвам да имам чувството, че мнението ми е нищо. Това леко ме забавлява. Такива хора са рядкост – да можеш да гледаш всички от високо. Може да стане доста забанво, когато им го кажеш. Или още по-зле – да ги попиташ защо те гледат така. Изкушавам се да я попитам, но полетът ще ми се стори по-дълъг ако го направя.

– Обичам да пътувам, пък и като си седиш на едно и също място и правиш едно и също нещо няма как произведенията ти да са различни. А модата си е изкуство независимо какво масата казава. Когато не разбираш нещо, естествено, че ще го отречеш!

– Разбирам, че стe много чувствителна на тази тема.

– Пътуването или модата? И двете са важни и вървят неразделно. Повечето хора, които се занимват с изкуство пътуват. Нали все пак трябва да различни, за да творят, а това да видиш много различни места те прави специален. Креативността е нещо нестандартно.

Тя е права за по-голямата част, но изпуска едно важно нещо. Да посетиш много места е ключово за креативността, но не заради самите места. Хората, с които комуникираш са важни. Обмяната на идеи допринася за развитието на личността. А изкуството, ако не е отражение на мисли и идеи, какво е? Какво показва изкуството ако не изкривена през нечии поглед реалност? Или може би комбинация от впечатления, но тези впечатления се събират като пътуваш и комуникираш.

Не е добра идея да й го кажа. Добре е да не предизвикавам спорове. От друга страна може би ще променя мнението й. Твърде голямо предизвикателство, за това й казвам какво мисля. Никога не са ме поглеждали толкова ледно! Определено такива хора са забавни. Просто реагират толкова бурно, когато усетят, че не са прави.

– Благодаря Ви за мнението, но бих искала да отбележа, че хората са еднакви навсякъде. Моралите понякога се разминават, но не достатъчно, че да има разлика в мненията си по по-дълбоки и обширни теми.-казва тя с твърд глас. Забавлява ме недоверитето в очите й. Още по-забвна е несигурността й в правото на нейното собствено мнение.

– Не мисля, че сте права. Културите са ралични, от там и начинът на мислене. Естествено, Вие можете да запазите мнеието си за хората и пътвуването. Естесвено, аз също смятам да не се занимавам повече със снимката на моста. На мен не ми е интересна и не виждам смисъл в обработването й. Мостове мога да видя на много места. Включително и в интернет. Хората не са там, а вече не са дори и на площада в Кьолн.

Тя ми обръща гръб без да каже и дума. Виждам отражението й в прозореца на самолета, който вече се намира на височина от единадесет километра. Времето минава наистина бързо. Дори не усетих кога излетяхме. Поглеждам си часовника и виждам, че е минал час. Очаквах разговора да бъде по-кратък. Жената успя да ме изненада. Личността като външността – нестандартна. Самолетът също ще стана хубав фон заедно с аерогарата. Ще включи и символ на нашия спор…по-скоро нейният спор.

– Съжалявам,- обръщам се към нея. -ще мога ли да Ви снимам след като кацне самолетът и слезем? Би било интересно да се комбинира архитетурата на аерогарата с Вашата личност.

Поглежда ме вече не толкова ядосано. Не е в пълно спокойствие, но не е толкова раздразнена. Може би ще ми позволи. А може би ще се върне към драскането и писнането в тетрадката си.

– Щом толова държите. – е нейният отговор. Малките чудеса на пътуването заедно – започваш да проявяваш търпимост към другите.

Смъква шлюза и включва лампата. Отваря пак тетрадкта и започва да рисува и пише. Този път виждам бледи и разбъркани скици на дрехи. Най-вероятно ще бъдат част от следващата й колекция. Усмихвам се и се връщам обратно към снимките. Отделям няколко, на много други не обръщам внимание. Една мисъл се прокрадва в главата ми. Поглеждам към табелката на чантата й. Интересно от къде е? Норвегия, не бих предположил. Има деликатен почерк със странни завъртулки. Името е дори по-интересно. Смехът идва съвсем естествено. Жената ме поглежда, но се отказва.

Така и предполагах още от както каза, че е моден дизайнер. Чудя се да й кажа ли, че ще работим заедно? Не, по-забавно ще е да остане изненада. Изглежда пътуването до Токио ще бъде по-интересно от очакваното.