Всички диалози написани от лявата страна на страницата трябва да се прочетат с гласа на Антъни Хопкинс, представяйки си че главният герой Джак бива игран от него. Историята се развива в миналото и бива разказвана от нашия герой до последните няколко реда, които се случват в сегашно време. Всичко написано с курсив е Джак, разказващ ни за това, което се е случило. Многоточията обозначават времевите дупки в историята, като те могат да варират от няколко часа до няколко седмици. Приятно четене!
Всичко започна през далечната 1918 година, в средата на лятото, през едно слънчево утро.
– Добро утро Джон!
– Добро да бъде, Джак!
Още не го знаехме, но утрото щеше да бъде единствената част от деня, която щеше да бъде такава.
– Хубаво време днес, не мислиш ли Джон?
– Такова е Джак, такова е. Но като гледам ще се развали скоро.
– Надявам се да не си прав. Днес е големият ден. Цяла година се подготвяме за него! Най- накрая ще оберем реколтата. Ако времето се развали, цялата реколта ще загине. Това ще означава смърт за нас с жена ми.
– Дано да греша тогава! Днес е голям ден и за мен! Дъщеря ми Долорес завършва университет и най-накрая се връща. Не съм я виждал от погребението на майка й.
…
– Бриджит! Бриджит! Побързай! Започна да вали, а не сме стигнали средата на полето.
– Не мога повече Джак. Краката ми затъват в калта, а ръцете ми треперят от студ. Ще опитам да потърся помощ. Може би Джон ще ни помогне!
– Добре, но побързай! Нямаме много време!
Чувах я как викаше името му. Викаше ли, викаше, но Джон така и не се появи.
…
– Бриджит! Бриджит! Къде си!? Дъждът е твърде силен! Трябва да се приберем или дъждът ще ни убие! Бриджит! Къде си!? Бриджиит!
…
По- късно тази нощ намерих тялото й. Не бе успяла да намери Джон. Водата я бе отнесла. Гърбът й беше на парчета. Джон… Само ако се беше отзовал… Аз… Никога няма да му простя…
…
– Реколтата. Няма я – съсипана е. Плаках твърде дълго. Трябва да намеря храна. Бриджит. Помогни ми.
Знаех че говоря на един обикновен камък. Не беше достатъчно худав. Прекарах дни в дълбаене, но не виждах нищо от сълзите в очите ми. На четвъртия ден гладът ме застигна. Погребах я сам. Не исках никой друг да я вижда. Сбугувах се и се прибрах. Изядох последните остатъци от миналогодишната реколта. И се върнах при нея. Само така се чувствах цял.
…
– Днес Джон дойде. Изрази своите съболезнования. Каза че трябвало да ям. Остави храна на входа. Развиках му се. Изхвърлих храната. Не трябваше да го правя. Умирам от глад…
…
– Съжалявам, че не дойдох да те видя. Седмицата от последното ми посещение беше тежка. Наложи се да изям един плъх. Но каквото и да става няма да отида при Джон.
…
– Гладен съм. Много гладен. Мисля, че започвам да халюцинирам. Загубих представа за времето. Не знам колко време мина от последното ми посещение. Ребрата ми се броят. Ще отида да потърся корени в гората.
…
– Ехо? Има ли някой? Помощ!
– Ехо! Кой е? Какво има? Къде си?
– Тук съм! Вися от ръба на скалата. Трябва ми помощ. Не… Мога… Да… Се… Държа… Още… Дълго… Помощ!
– Долорес? Как се озова там? И защо да ти помагам? Ти и баща ти не помогнахте на жена ми когато тя имаше нужда от помощ!
– Джак! Умолявам те! Ще падна! Помогни ми!
– Това е всичко, което заслужаваш!
– Недей Джак! Не ме оставяй! Изплъзвам се! Джак…
Не я слушах. Гневът ме беше завзел.
– Джак! Моля те!
Хората са странни животни, не мислиш ли? Винаги вярваме че сме прави. Гневът ни не стихва. Вихри се вътре в нас като яростен феникс, докато не го излеем в някаква форма. И после… Изпарява се все едно не го е имало. И това което остава е чувството на съжаление и вина за това, което сме направили.
– АААААААААААААА!
Този писък ме сепна. Изплаших се. Помислих си за Бриджит. Какво ли щеше да си помисли тя ако знаеше че оставям младо момиче да умре. Изтичах обратно облян в сълзи. Молех се да не е паднала…
Когато видях пръстите й да стърчат над ръбът на скалата сърцето ми подскочи.
– Долорес! Не се безпокой. Тук съм.
– Джак… Ти ли си?
– Аз съм. Подай ми ръка!
Когато ръката ми докосна нейната почувствах облекчение, но заедно с това и вина. Тази ръка щеше да принадлежи на мъртвец заради мен. Сълзи се стичаха по лицата и на двама ни.
– Долорес… Прости ми… Аз… Щях да те оставя да умреш. Прости ми..
– Разбирам те и ти прощавам. Съжалявам, че не помогнахме на Бриджит. Трябваше да го направим. Благодаря ти!
Тези думи бяха единственото което исках да чуя. Умирах от глад. Бях изпълнен с омраза. Тези думи бяха това, което ме върна….
…
– Добро утро Джон!
– Добро да бъде, Джак!
– Хубаво време днес, не мислиш ли Джон?
– Такова е Джак, такова е…
One comment on “Приятелство”