След десет години прекарани в работа извън своята родина, Георги беше решил да усети отново какво е да си у дома. Затова днес след работа той реши да си купи билет за родното село и да се прибере, за да застане отново до бащиното си огнище, което не беше горяло от години. И ето го сега, той чака на автогарата автобуса му да дойде. Когато това стана той усети как сърцето му щеше да изскочи, защото само след девет часа щеше да си бъде у дома.

Качи се весел и засмян в автобуса, седна най-отпред и зачака, той да тръгне. Естествено след 10 минути автобусът вече плавно караше по хубавия път, който щеше да го отведе в едно невероятно приключение, за което още не подозираше.

Георги спеше, както и останалите 16 пътника. Но след като бяха пътували само час, автобусът се спря на дъното на пропастта, до която беше пътя, по който те караха до преди малко. Автобусът беше катастрофирал. За радост, пътниците не разбраха, че има катастрофа, защото бяха починали в съня си.

И така стои в пропастта един автобус с 18 трупа вътре – тих и неподвижен. Изведнъж тишината бе нарушена, през единия от многото счупени прозорци пропълзя човешка фигура. Да, това беше Георги. Единствен той се бе спасил от прегръдката на смъртта, която беше отворила своите обятия за останалите. Докато се съвземе от това, което беше станало, настъпи нощта. На Георги не му се спеше, той искаше да се прибере и обмисляше как. Знаеше, че оттук минава автобус всеки ден към 2:30 следобед. Това означаваше, че той има шестнайсет часа и половина, за да намери начин как да се изкачи обратно на пътя.

Той реши да обиколи пропастта и докато обикаляше безуспешно осъзна, че не бе ял от потеглянето на автобуса. Но Георги потисна своето чувство за глад, за да може час по скоро да усети – какво е да си у дома. За негово съжаление път нагоре нямаше. Затова взе решението да се върне при автобуса и да види, дали има нещо, което би му помогнало. Успя да събере 17 телефона, храна за два дена, вода за 3 и много пари, които той смяташе за безполезни. Опита да звънне от всичките телефони, безуспешно – нямаше сигнал. Не се отказваше, продължаваше да търси, своя път нагоре, трябваше да се надпреварва с времето, защото или щеше да се качи, или да умре от глад. Разбира се, след като път нагоре нямаше, а храната и водата му свършиха, неговата съдба беше ясна – да не усети отново: какво е да си у дома. След два дена устата му беше пресъхнала и цялата напукана, приличаше на пръстта, когато силното лятно слънце бълва топлина по нея.

Георги се отказа. Легна до автобуса, примирил се със смъртта. Когато вече спеше, все още жив. Над главата му кръжаха хеликоптери, бяха го открили.

Когато се събуди в хеликоптера разбра, че е спасен. От фирмата се обадили, че автобусът не е пристигнал и полицията проследила GPS кординатите му. Така го намерили. Закараха го в болница, от която той избяга, защото трябваше да хване автобуса, за да се прибере у дома.

Той веднага се втурна към автогарата, беше 1:20, а автобусът тръгваше след десет минути. Тичаше презглава, колкото му държат краката. Успя да се качи за втори път в автобуса към дома. Точно, преди автобусът да потегли се чу звук от спирачки, автобусът подскочи леко и Георги се събуди. Беше у дома.

След невероятното му приключение, което се бе развило в главата му, той лека – полека започна да се изправя и да слиза от автобуса. Беше у дома, най-накрая след девет часа запълнени със сън, той беше у дома. Десет години, откакто последно завъртя ключа на вратата, чу скърцането й, и надникна вътре.

Причината, по която беше дошъл беше помен – 10 години от смърта на родителите му. Но въпреки това, той беше щастлив, защото си беше у дома.